Penko Roussev

[Penko Roussev @penkoroussev]

Талантът да носиш чехли
Приказка-фейлетон за най-подценяваната сила в човешката история
Имало едно време едно село, което не било нито голямо, нито малко, нито бедно, нито богато — но било напълно убедено, че ако светът има център, той непременно минава през неговия площад.

Селото се казвало Чехлари.

Никой не знаел защо.

Едни твърде��и, че някога тук живял велик майстор на чехли, който ушивал такива, че човек можел да върви с тях и по кал, и по семейни скандали. Други разправяли, че името дошло след една сватба, когато младоженецът избягал бос, а булката го гонила до съседната околия с чехъл в едната ръка и точилка в другата.

Най-ученото обяснение дал местният краевед бай Методий Папазчето.

— Чехлари се казва така — обявил той на читалищна сбирка, — защото тук хората първо обуват мнението си, а чак после чехлите.

Никой не разбрал какво точно значи това, но всички кимнали. В Чехлари уважавали науката, стига да не ги кара да стават рано.

Там всичко било свързано с чехъла.

Кметството било построено във формата на ля�� чехъл. Читалището — на десен. Между тях имало площад, който от птичи поглед приличал на бос крак, стъпил накриво върху общинския бюджет.

Гербът на селото изобразявал златен чехъл на червено поле, а под него пишело:

„Лесно се обуваме, трудно ни събуват.“

Това било едновременно девиз, предупреждение и кратко описание на местната администрация.

Веднъж годишно кметът връчвал най-високото отличие в Чехлари: Ордена на почетния чехъл.

Той се давал на човек, проявил особени заслуги към общественото удобство, семейното примирение, политическото приспос��бяване или навременното оттегляне от отговорност.

Орденът бил истински чехъл, боядисан със златна боя, закачен на синя лента. На подметката му пишело:

„За заслуги при настъпване на обстоятелствата.“

��олучателите го носели на гърдите си, макар някои да твърдели, че естественото му място е малко по-ниско.

Стоян Обущаря
В Чехлари живеел Стоян Обущаря.

Той не бил обущар.

Баща му бил обущар, дядо му бил обущар, прадядо му бил обущар, но Стоян работел в общината. Хората продължавали да го наричат Обущаря, за да не забравя, че някога родът му е произвеждал нещо.

Стоян имал необикновен талант: можел да носи всякакви чехли.

Малки, големи, леви, десни, дамски, мъжки, служебни, болнични, хотелски, чужди и такива, които очевидно не били за човешки крак.

Той не питал дали са му по мярка.

— Важното е да вървим напред — казвал Стоян.

Макар че, когато носел два леви чехъла, вървял предимно в кръг.

Съселяните му се чудели.

— Как успяваш да се нагодиш към всичко?

— Човек трябва да умее да влиза в положението — отвръщал Стоян.

— В кое положение?

— В онова, което е свободно.

Стоян не просто носел чехли. Той бил пре��ърнал това в житейска философия.

— Обувката е ангажимент — обяснявал той. — Има връзки, токи, грижа, лъскане. Чехълът е свобода. Пъхаш крака и тръгваш. Така трябва да се носят и убежденията.

В дома му имало специален шкаф с табелки:

„За официални случаи“
„За семейни случаи“
„За пред началника“
„За след началника“
„За пред хората“
„За без хора“
Във всяко отделение стоял различен чифт чехли и различно мнение.

Ако в селото пристигнел министър, Стоян обувал черните си официални чехли и казвал:

— Държавата никога не е била по-стабилна.

Ако сл��д министъра дойдела опозицията, той сменял чехлите със сиви и заявявал:

— Повече така не може.

Ако министърът и опозицията се появели едновременно, Стоян ходел бос.

— Аз съм независим експерт — обяснявал той.

Хората го уважавали.

Не защото бил честен.

А защото бил подготвен.

По чехлите ще ги познаете
Древните мъдреци казвали, че човек се познава по делата.

Поетите твърдели, че се познава по очите.

Банките го познавали по кредитната история.

Съседите — по боклука.

Но в Чехлари знаели истината:

По чехлите ще ги познаете.

Чехълът не лъже.

Лачената обувка може да каже: „Аз съм важен.“

Спортната може да каже: „Аз съм активен.“

Туристическата обувка може да каже: „Аз обичам природата“, дори когато собственикът ѝ е стигнал с джип до ресторанта.

Но чехълът показва човека такъв, какъвто е, когато няма публика.

Има чехли, наредени успоредно до леглото. Техният стопанин обича реда, тишината и диста��ционното да стои на точно определено място.

Има чехли, единият от които е в кухнята, а другият — под дивана. Техният собственик има широка душа и стеснено внимание.

Има чехли, прегризани от куче. Там йерархията е ясна: кучето е началникът, а стопанинът плаща сметките.

Има хотелски чехли — бели, тънки и временни.

Те приличат на предизборните обещания: дават ти ги безплатно, изглеждат чисти и се разпадат, преди да си напуснал сградата.

Има болнични чехли.

Те знаят повече молитви от свещениците.

По тях са полепнали страх, надежда, безсъние и онова особено смирение, което идва, когато разбереш, че нито костюмът, нито длъжността, нито служебният автомобил могат да те заведат пред лекаря вместо теб.

А има и детски чехли.

Малки като две обещания.

Те никога не стоят там, където са оставени. Намират ги в банята, в леглото, в хладилника, под седалката на колата, в коша за играчки и веднъж годишно — в саксията с мушкатото.

Детето не знае как са попаднали там.

Но изглежда доволно от резултата.

За домашната власт
В Чехлари казвали:

„Когато двама се оженят, четири чехъла започват да управляват една къща.“

На сватбата младоженците си разменяли пръстени. Но истинското разпределение на властта започвало вечерта, когато трябвало да решат къде ще стоят чехлите.

Неговите — до вратата.

��ейните — до леглото.

След третата година от брака неговите били под масата, а нейните — върху неговите.

Оттук произлязъл изразът „мъж под чехъл“.

Той се използвал най-често от ергени, които никога не били делили баня, бюджет, роднински празници и отговорност за дете с температура.

В селото живеел бай Тодор Безгласния. Казвали, че бил толкова под чехъл, че когато жена му кихнела, той отговарял:

— Съгласен съм.

Един ден приятелите му го попитали:

— Вярно ли е, Тодоре, че жена ти решава всичко вкъщи?

Бай Тодор се изправил гордо.

— Не е вярно. Голем��те въпроси ги решавам аз.

— Кои са големите?

— Ще има ли мир в Близкия изток, трябва ли човечеството да ходи на Марс, правилно ли е да се реформира Организацията на обединените нации…

— А жена ти?

— Тя решава дребните неща: къде ще живеем, какво ще купуваме, къде ще работя и с кого да не се събирам.

За тази мъдрост бай Тодор бил предложен за ��рдена на почетния чехъл.

Комисията отхвърлила кандидатурата му, защото заявлението не било подписано от съпругата му.

Великият орден
Един ден в Чехлари пристигнал професор Аркадий Подметков от Международния институт по приложна обувкология.

Той изнесъл лекция, озаглавена:

„От калигата до хотелския пантоф: възходът и падението на цивилизацията, разгледани от глезена надолу.“

Залата била пълна.

Не защото хората се интересували от история.

А защото след лекцията имало кюфтета.

Професорът разказал за римските калиги, с които легионите завл��дели света. За японските гета, с които човек трябвало да върви бавно и с равновесие. За високите налъни, върху които богатите се качвали, за да изглеждат по-високи, без действително да са пораснали.

— Това — казал професорът — продължава и днес. Само че вместо върху налъни, хората се качват върху титли, рейтинги, служебни автомобили, телевизионно време и чужд страх.

Кметът слушал внимателно.

После станал и заявил:

— Нашият Орден на почетния чехъл трябва да стане международен.

Събрали комисия.

После подкомисия.

После работна група към подкомисията.

После външен консултант, който да обясни защо никой не работи.

Изработили устав от сто и двадесет страници. В него пишело, че орденът се присъжда за:

„Устойчиво, приобщаващо и трансгранично развитие на чехълната култура.“

Имало три степени.

Трета степен — за успешно избягване на дребна отговорност.

Втора степен — за смяна на позицията без видима загуба на достойнство.

Първа ст��пен — за убеждаване на обществото, че поражението е стратегическа победа.

А най-високото отличие било Великият чехъл с кръстосани налъми и дъбови подметки.

Първият му носител станал кметът.

Той сам предложил кандидатурата си, сам председателствал комисията и сам си връчил отличието.

— Не приемам този орден като лична награда — заявил той.

После го прибрал лично в касата си.

Голямото начехляне
Скоро за ордена научили великите държави.

Те не проявили особен интерес към чехълната култура.

Проявили интерес към възможността да я използват.

Първата велика сила казала:

— Уважаваме правото ви сами да избирате своите чехли. Разбира се, препоръчваме нашите.

Втората обявила:

— Вашите традиционни чехли са част от общата ни историческа съдба. Следователно са наши.

Третата предложила завод за чехли, ако селото ѝ даде земята, водата, тока, пътя, данъчните облекчения и правото да не плаща.

Четвъртата започнала да произвежда същите чехли по-евтино.

Петата заявила, че чехлите от Чехлари не отговарят на демократичните стандарти, защото левият и десният чехъл не били равнопредставени.

Така започнала Великата чехълна дипломация.

Държавите вече не казвали:

— Ще ви принудим.

Казвали:

— Ще ви помогнем да направите правилния избор на подметка.

Не казвали:

— Ще ви вземем пазара.

Казвали:

— Ще хармонизираме размерите.

Не казвали:

— Ще ви ударим.

Казвали:

— Ще предприемем мерки за стабилизиране на обувната ви среда.

А зад всяка усмивка се виждал един повдигнат чехъл.

Накрая се появил слух, че някой е изобретил Абсолютния чехъл.

Той можел да удари навсякъде.

Да проникне във всяка къща.

Да намери човека, дори когато се е скрил зад телевизора и твърди, че не е вкъщи.

Свикали световна среща.

Президентите дошли с бронирани лимузини. Генералите — с карти. Банкерите — с папки. Експертите — с диаграми, които никой не разбирал, но всички гледали строго.

В центъра на залата, под стъклена витрина, лежал Абсолютният чехъл.

Бил най-обикновен.

Кафяв.

Износен.

С леко протрита подметка и засъхнало петно от вар.

��� Това ли е? — попитал един президент.

— Това е — отвърнал професор Подметков.

— Какъв е обсегът му?

— Зависи кой го хвърля.

— Каква е разрушителната му сила?

— Зависи кой го заслужава.

— Може ли да унищожи света?

Професорът свалил очилата си.

— Не. Светът може да се унищожи и без него. Чехълът само ще покаже колко смешно сме го направили.

Баба Велика
Тогава вратите се отворили.

В залата влязла ��иска стара жена със забрадка, престилка и вълнени чорапи.

Казвала се Баба Велика.

Била от Чехлари.

Тя погледнала витрината.

— Чий е тоя чехъл?

Всички замълчали.

— Питам чий е?

Един генерал събрал смелост.

— Международен е.

Баба Велика го погледнала така, че генералът забравил и чиновете, и името си.

— Няма международен чехъл. Чехълът винаги е нечий.

Тя отворила витрината.

Охраната посегнала към оръжията.

Баба Велика ги погледнала.

Охраната размислила.

Старата жена взела чехъла, обърнала го, огледала подметката и въздъхнала.

— Моят ��. Изчезна ми преди три години.

Председателят на срещата пребледнял.

— Госпожо, този предмет е ключов фактор в световния баланс.

— Тоя предмет ми е за двора.

— С него могат да бъдат променени граници!

— С него съм гонила кокошките.

— Той може да предизвика глобален конфликт!

Баба Велика вдигнала чехъла.

— Ако не млъкнете, ще предизвика.

И най-могъщите хора на света отстъпили крачка назад.

Пред тях не стояла армия.

Не ракета.

Не империя.

Стояла една баба с чехъл.

Но всички разбрали.

Преди закона е имало предупреждение.

Преди съда — майчин поглед.

Преди армията — ръка, която се протяга към чехъла.

Преди държавата — домът.

Преди империята — прагът.

Чехълът бил първият скиптър на човечеството.

Първото оръжие, което не убива, а припомня.

Първата санкция, която идва без дипломатическа нота.

Той не признава титли, партии, банки, армии, рейтинги и имунитети.

Не пита човека какво мисли за себе си.

Казва му какво мислят другите.

Веднага поискали да наградят Баб�� Велика с Великия орден на почетния чехъл.

Тя отказала.

— Имам си два — рекла. — Единият ми стига за ходене, другият за управление.

После обула изгубения чехъл и си тръгнала.

Зад нея останали президенти, генерали, банкери, съветници и експерти.

Стояли по чорапи върху лъскавия под на историята.

И за първи път никой не знаел накъде да тръгне.

Край
Светът продължил да се върти.

Едни размахвали икономическия чехъл.

Други — военния.

Трети — технологи��ния.

Четвърти — медийния и убеждавали хората, че сами са поискали да бъдат ударени.

Но в малките къщи, край леглата, под масите и пред вратите продължавали да стоят истинските чехли.

Смачкани.

Износени.

Верни на формата на човека, който ги носи.

Те не завладявали територии.

Не изисквали бази.

Не налагали санкции.

Просто чакали стопанинът да се прибере.

Защото след всички речи, войни, граници, победи, поражения и велики исторически обувки човекът накрая се връща у дома.

Събува ботуша на завоевателя.

Сваля лачената обувка на началника.

Изл��за от калигата на империята.

Слиза от високия налън на общественото положение.

И пъха уморения си крак в един стар чехъл.

Тогава престава да бъде президент, генерал, милиардер, министър или спасител.

Остава човек.

Само човек.

По чехли.

И може би именно затова чехълът е най-великата от всички обувки.

Обувката показва какви искаме да изглеждаме.

Чехълът знае какви сме.

А когато някой ден Историята прекрачи прага, няма да тропнат калиги, няма да засвирят фанфари и няма да се отворят небесата.

Ще се чуе само:

Шляп… шляп… шляп…

Ще идва тя.

По чехли.

Ще огледа празните тронове, счупените империи и великите хора, останали по чорапи.

Ще вдигне единия чехъл високо над главата си и ще каже:

— Хайде сега да видим кой какво е правил.

И тогава ще възтържествува най-старият закон на човешкия дом:

Всеки може да управлява света.
Докато не се появи някой с чехъл.

[Penko Roussev @penkoroussev]

https://t.co/XB7IpTN06G

[Penko Roussev @penkoroussev]

Водното момиче https://t.co/aWsrTgoSwy

[Penko Roussev @penkoroussev]

Дара https://t.co/OQXuiMLNpf

[Penko Roussev @penkoroussev]

Водното момиче https://t.co/aWsrTgoSwy

[Penko Roussev @penkoroussev]

Приказка за 9 май – приказка за деца - https://t.co/MuiUqtSGet https://t.co/5KUrZMzfkw

[Penko Roussev @penkoroussev]

СПРЯЛО ВРЕМЕ – приказка за деца - https://t.co/MuiUqtSGet https://t.co/nAq8cYtbrd

[Penko Roussev @penkoroussev]

@IranMilittary Това е лъжа, кадрите са наши, случва се в България на конгрес на ДПС, Атентата е към Доган , Пребития е атентатора ! Беше театрална постановка на един изхърляс.

[Penko Roussev @penkoroussev]

Омагьосаното царство на Николай Райнов влиза в изложба https://t.co/glzX69bE4F

[Penko Roussev @penkoroussev]

Богомил Райнов: Когато почнеш прекалено да се занимаваш с мръсника, ти влизаш в неговата орбита, той те обсебва, значи постига своето /lira.bg/ https://t.co/N4ILiJGdZV

[Penko Roussev @penkoroussev]

Добавих видеоклип към плейлист в @YouTube – https://t.co/fFvAyCQj6l „Пенко Русев“

[Penko Roussev @penkoroussev]

Добавих видеоклип към плейлист в @YouTube – https://t.co/PuHy6LXlnJ „Чепинци - Плахи

[Penko Roussev @penkoroussev]

Добавих видеоклип към плейлист в @YouTube – https://t.co/3afr9ldnys „Москва. Кремль.

[Penko Roussev @penkoroussev]

„Случаят Николай Райнов“ https://t.co/hjU41ohnSX

[Penko Roussev @penkoroussev]

Добавих видеоклип към плейлист в @YouTube – https://t.co/PuHy6MeWfh „Чепинци - Плахи

[Penko Roussev @penkoroussev]

„Пенко Русев“: https://t.co/PuHy6LXlnJ чрез @YouTube

[Penko Roussev @penkoroussev]

„Пенко Русев“: https://t.co/fFvAyD7UuV чрез @YouTube

[Penko Roussev @penkoroussev]

„Николай Волев премиера на книгата му Девствената проститутка“:

[Penko Roussev @penkoroussev]

„Пенко Русев“: https://t.co/rsioAs02Zl чрез @YouTube